Госпожо Ставрева,
Скъпи приятели,
Дълбоко съм признателен за възможността да бъда сред вас днес, за да почетем паметта на един велик човек, велик българин и велик демократ – Георги Михов Димитров.
Особено съм щастлив да бъда сред вас заради ролята, която е изиграл Г. М. Димитров за скъсяване на дистанцията между нашите две държави. Той не е избрал доброволно да прекара втората половина от живота си в Съединените щати, но за нас е повод за чест и гордост, че сме спасили живота му и живота на семейството му и че сме дали на него и семейството му втори дом в Съединените щати.
Днес искам да говоря открито, защото споменът за историята и за човека, на когото отдаваме почит, избледняват във времето. Г. М. Димитров е както земеделски активист, така и демократ и истински български патриот. Чел съм грамите на нашето посолство от онова време. Няма съмнение, че Г. М. Димитров би спечелил първите следвоенни избори през 1945 година, ако те бяха проведени честно. Няма съмнение, че именно той щеше да бъде лидерът на свободна България и че България би се присъединила към Плана „Маршал“ и би поела по пътя на европейската и трансатлантическата интеграция десетилетия по-рано.
Но това не е било писано. Комунистите са знаели, че земеделците са много по-силни и са подкрепени от мнозинството от населението. Те са знаели, че българският народ не желае да гледа как земите и имотите му се конфискуват без обезщетение. Затова са наложили господство на терора, подпомагано от насилствената окупация на съветската армия – окупация, за която българският народ е длъжен да плати със сума, стигаща до половината от националния бюджет в онези години.
Г. М. Димитров трябваше да бъде лидерът на България през 1945 година. Вместо това, той работи неуморно в дома си в САЩ заедно с лидерите на други източноевропейски „пленени народи“, за да привлече вниманието към престъпленията на комунистите и да положи основите на мирния преход към демокрацията.
Този преход идва, но твърде късно за Г. М. Димитров. Той обаче никога не губи вяра, че това ще се случи, а дъщеря му, Анастасия Мозер, на която днес дължим уважение, заедно с покойния й съпруг доктор Чарлз Мозер, продължават делото му, така, както вас днес. Както всички знаете, Анастасия е разделена по трагичен начин от семейството си в продължение на цели седемнайсет години, докато получава разрешение да пътува за САЩ след възстановяването на дипломатическите отношения. Съжалявам, че здравето й не позволява да бъде сред нас днес. Всички мислим за нея и й изпращаме най-добри пожелания.
Има и други, за които трябва да си спомним днес. Помним Никола Петков, смелия земеделец, демократ и българин, който след насилственото изгнание на Г. М. Димитров също щеше да спечели всеки едни свободни избори след 1945 година, ако комунистите бяха допуснали провеждането им. Вместо това те го убиват, след като са го изтезавали и след жалък, показен процес, на който дори не му дават право на защита. Дори му отказват последни почести в духа на православната традиция и християнско погребение. Той също е истински български герой.
Никога не трябва да забравяме и твърдата, решителна Мара Рачева, секретар на Г. М. Димитров, измъчвана до смърт от комунистите заради отказа й да издаде шефа си. Тя е истинска героиня на българската демокрация и трябва да се пази жив споменът за нея.
Не е лесно да се поддържа историческата памет във време на фалшиви новини и пропаганда, но това е жизненоважно. Вярвам, че визията на Г. М. Димитров отчасти се е сбъднала в днешна България, но всички ние, и американци, и българи, имаме още много работа, за да видим тази визия наистина постигната. Благодаря ви още веднъж, че ме поканихте да се присъединя към вас.
29 ноември 2017 г.,
Храм “СВ. Седмочисленици”,
София






