Събуди се българският народ. Повече от 20 дни протестира. Гражданският бунт започна на 14 юни, като чашата на търпението преля със скандалните назначения на мутри и олигарси в изпълнителната власт.
Хората искат нещо конкретно – оставка на правителството „Орешарски”. И при тази ситуация човек си казва „а дано този път се случи нещо добро”. Но то не се случва. Изпълнителната власт си трае, законодателната – също. Държат се сякаш ежедневните протести ги няма.
Трябва да сме наясно обаче, че всъщност България е поделена между 3-4 олигархични групи и ние сме заложници на техните финансови, медийни и властови войни. Разбира се, те добре се възползват от всенародното недоволство, като гледат тихомълком да прикатурят неудобните тям и да настанят свои хора на властови позиции. Никой не мисли за народа.
Единственото, за което се боричкат новите „народни” избраници е кой да контролира финансовите потоци на България.
Повече от две десетилетия искаме да живеем в истинска демокрация, но това не се случва. Искаме да не ни управлява глупакът с късмет, а умният, който, уви, е без шанс да влезе във властта.
Пример за това са и резултатите от последните избори и новото правителство. Още с встъпването си в длъжност Орешарски драсна клечката с назначаването на Пеевски. Налице е и бенгалски огън, предизвикан от ексцесиите на Волен Сидеров, чийто заложник стана парламентът.
Гражданските протести не са алтернатива на тоталната политическа криза, но те могат да станат причина за промените. А дано!
Но ако отново, както на 12 май, на следващите избори до урните отиде малка част от днешното протестиращо множество, очакването за промени ще стигне до прочутото българско „ама надали”…
Силвена СТАНИЛОВА
