Тел.: (02) 987 08 71
Englishgb

Разследващият журналист Христо Христов: НЯМА ДАВНОСТ ЗА ПРЕСТЪПЛЕНИЯТА НА КОМУНИЗМА

2_5P_1

-Г-н Христов, името ви се свързва с разкриването на неудобни истини за Държавна сигурност (ДС). Кога и какво ви накара да се посветите изцяло на тази нелека задача?
– Благодаря за въпроса. Човек трябва винаги да има някаква искра, мотив за своята работа. От октомври 1990 г. започнах да работя във в. “Демокрация” и минах през всички стъпала – от момче за всичко до специален кореспондент. Случи се така, че тогава започнаха съдебните процеси за големите престъпления на комунизма. С още няколко души през 1991 г. създадохме гилдията на съдебните журналисти, която днес има съвсем други измерения. Тогава нямаше говорители на съда и прокуратурата и информацията се състоеше в две-три съобщения по БТА от Главна прокуратура. Така че ние отъпкахме този път. По-голяма част от времето ни преминаваше пред следствения арест на “Развигор”, където привикваха и разпитваха лица, сред които Тодор Живков, Андрей Луканов и други членове на бившата комунистическа върхушка. Тогава бях на 22 години и нямах особена представа от комунистическия режим и в частност от ДС. Едно от първите дела, с които се сблъсках беше делото за лагерите. В списъка на подсъдимите начело бе Мирчо Спасов. Делото тръгна през 93-та и, за съжаление, беше поставено много бързо “на трупчета”, тъй като Мирчо Спасов почина и процесът започна да се прехвърля между различни съдилища.
Направи ми впечатление, че голяма част от истината за престъпленията в лагерите остава скрита за обществото. Тогава в разговор с председателя на Военната колегия на Върховния съд ген. Николай Чирипов го попитах дали мога да получа достъп до делото, което се състоеше от 48 тома. Това стана пет години след началото на съдебния процес. Въпреки консерватизма на съдебната система ген. Чирипов, който за съжаление вече не е между живите, ми даде достъп. Започнах да чета делото в една от стаичките на съда и винаги срещу мен сядаше служителка, която следеше работата ми. Аз съвестно започнах да преписвам тези томове и това, което разбрах е, че фактите, които сме отразявали са само върха на айсберга на едно от най-големите престъпления на режима на БКП. До края на живота си няма да забравя тези 48 тома. Тогава видях съдбата на най-различни хора – на земеделци, опозиционери, интелектуалци, на бивши депутати, дори на членове на БКП, видях как животът им е пречупван. И това не беше историята, която ни пробутваха, че хората, изпращани в лагерите са били криминални хулигани.
Изследването ми излезе първо като поредица във в. “Демокрация”, а после, през 1999 г. излезе книгата “Секретното дело за лагерите”. В книгата публикувах показанията под клетва на жертвите, на свидетели и подсъдими, на Тодор Живков също. Казаното от тях там контрастира с всичко онова, което същите тези комунистически ръководители говореха в интервюта, в които отричаха да имат никаква вина.
В книгата са публикувани и имената на установените от прокуратурата убити 151 души в лагера в Ловеч.
Важно е днес да напомним това, защото виждаме един обратен процес в прокуратурата – настоящият главен прокурор Сотир Цацаров иска да се обяви за противоконституционно решението на парламента от септември 2015 г. за отпадане на давността на престъпленията на комунизма. Тоест, можем да кажем, че сме свидетели на отказ на правосъдие.
Целта ми от самото начало като журналист е била да направя публична истината за тези престъпления на режима. Това правя и в момента със сайтовете, които поддържам, с книгите и документалните филми, на които съм автор.
– По време на режима сътрудниците на ДС са били инфилтрирани във всички слоеве на обществото. Днес, повече от четвърт век след демократичните промени, сянката на тайните служби сякаш стана още по-тежка. Защо е така и има ли невидим контрол над обществото?
– Нека да припомним факта, че реалното отваряне на досиетата стана на 17-тата година от прехода – през 2007 г. През първите седем години обаче са направени стъпките за криминализиране на прехода и за подмяната на огромното желание на хората в България за демократична, правова държава. Активна роля в подмяната на прехода играе паралелната власт на ДС след 1989 г. и нейния агентурен апарат, който до 2007 г., тоест, до активното разкриване на сътрудниците на ръководни постове в държавата, беше поставен в зависимост. За съжаление, именно контролираният преход и слабостта на политиците вдясно да осъществят декомунизацията направиха така, че да има огромно неудовлетворение в българите от този преход. А младите поколения, особено родените след 1985 г. не знаят нищо и нямат реална представа за комунистическия режим у нас. Това ги превръща в потенциални жертви, в хора, удобни за манипулация от лявата и проруска политическа пропаганда днес. Защото без истината за комунизма да се познава от младите хора у нас, те не могат да бъдат възпитавани като европейски граждани.
Днес повече от всяко е важно да се знае как и защо по времето на комунизма България е поставена от БКП в пълна зависимост от имперските интереси на Кремъл. Дори в момента виждаме как паднаха много маски откакто Русия анексира Крим и следващите Ј агресивни стъпки в политиката Ј. Наблюдаваме един пълен абсурд – от една страна сме членове на НАТО, а от друга пропагандната или т. нар. хибридна война срещу България облъчва българските граждани с внушението, че единственото спасение е Русия.
За мен това е открита пропагандна война срещу европейските ценности и европейския избор на България. И тук незнанието за комунистическите престъпления е много удобно за прокарването на тази пропаганда. Част от нея са и атаката срещу Комисията по досиетата, подминаване на искането тази истина да влезе в учебниците по история.
Голяма част от истината за КГБ, за влиянието на СССР върху страната ни и за агентурната им мрежа след промените се крие точно в тези архиви. Затова не случайно БСП иска закриването на Комисията по досиетата.
– Какви тайни крият досиетата, въпреки че част от архивите бяха прочистени, та в българската левица още има хора, които искат да рециклират този период от историята ни?
– Първо, с този свой ход БСП показа, че не уважава себе си като партия. Нека да припомним, че през 2006 г. с нейните гласове е приет същият този закон, който днес левицата иска да отмени. През 2012 г. същата тази БСП гласува втори мандат на Комисията. А през 2013 г. Станишев и кръгът около него открито признаха, че това било грешка. Всъщност сме свидетели как БСП няколко пъти си плюе върху собствената физиономия за това, което е гласувала. Тоест, трябва да попитаме, дали БСП е била коректна към обществото, като е подкрепила искането му за отварянето на досиетата или това е бил двуличен ход. Очевидно е второто. Друг въпрос е защо 25 години БСП не намери сили да скъса с тази ретроградност и тотална зависимост от ДС. Смея да твърдя, че далечната цел е не приключването на мандата на комисията, който изтича през май 2017 г. БСП започва битката за този архив и затова той да не бъде достъпен. А и Комисията по досиетата води една самотна битка, тъй като и настоящото дясноцентристко управление изостави добрите практики. Показателно е вкарването на огромен брой агенти в листите за местните избори. Нещо повече, една формация като Реформаторския блок не си провери листите и сега излизат имената на техни кандидати за общински съветници и за кметове като сътрудници на ДС. Това означава, че тотално е сбъркана представата за реформи и за ценностна система на дясното. Категоричен съм в тази оценка.
– А в същото време БСП казва, че има лустрация.
– В България няма лустрация. За съжаление, трябва да признаем, че т. нар. десни политици използваха темата за антикомунизма само предизборно. Декомунизацията у нас започва с налагане на справедливост, с наказване за престъпленията на комунизма, но не беше направена тази втората стъпка. Имаше абсолютен отказ за това. Десните, в лицето на СДС, не подкрепиха през 1998 г. предложението на Анастасия Мозер за приемането на цялостен закон за лустрацията. То бе направено във формата “Народен съюз” и бе единственото през целия преход. Нещо повече, тогавашният президент Петър Стоянов каза, че не можело след 7 години да се тича подир сенките на миналото. А премиерът Иван Костов каза, че не го приема, защото този закон щял да засегне много малко хора. Това бяха техните аргументи, за да не бъде приет единственият цялостен закон за лустрацията. Виждаме сега какви са плодовете на тази сбъркана политика. Това са хора, които подмениха прехода.
Един политик като Вацлав Хавел през 1993 г. заяви, че предпочита да има вторични трусове, прилагайки лустрацията, отколкото да има трусове през целия преход. Защото това е една система, която се репродуцира. Виждаме как второ и трето поколение на комунистически функционери заемат ръководни постове в страната.
– Г-н Христов, през годините много се спекулираше с “различията” между доносниците и агентите в ДС. Вторите искаха да бъдат възприети като “доброто ченге”. Каква е истината?
– Когато Комисията обяви един секретен сътрудник, (те са – агент, резидент, съдържател на явочна квартира и др.) трябва да се прочетат документите, за да се види каква е била дейността на въпросния сътрудник. Досиетата са открити и всеки, които поиска, може да ги види. Не трябва да се забравя също, че в тази репресивна машина работят няколко поколения проверени, верни на партията хора… Аз не искам да правя разделение на секретни и на щатни сътрудници. В досиетата се вижда каква е била дейността.
Има изследователи, които казват, че едва ли не насила са вербувани агенти. Не е точно така. Това е една оправдателна версия. Давам ви пример. Някои веднага побързаха да омекотят фактите за сегашния патриарх Неофит, като казаха, че в досието му няма нищо от него. То и в досието на „Гоце” – президента Първанов, няма нищо от него, но следва ли на тази основа да се правят изводи, когато и децата знаят, че досиетата са прочистени от БКП/ДС в началото на прехода? Отговорът е не. Аз лично не правя подобно разделение. Не може Първанов да е лош, а патриархът да е добър
От стр. 5
Затова трябва да се проучат документите и да се проследи какво е направил съответния сътрудник след промените – работил ли е за демократизирането на България или се върти в орбитата на онази политика, която се стреми да ни откъсне от Европа или да ни използва в ролята на Троянски кон в Европейския съюз и НАТО.
Затова аз чета конкретните дела, свързвам се с хората, които са обявени и им давам възможност да изразят позицията си. Правя го, защото смятам, че е редно обявените сътрудници да имат право да изложат своята гледна точка. В противен случай ще се окаже, че и ние сме някаква порода комунисти, които смятат, че имат правото да са съдници. Аз не съм съдник.
Много дълъг процес е да изследваш какво е битието след това на човек, работил за ДС. Но аз го правя, за да се види коя страна е заел след промените – тази на демокрацията, на далаверите, на „обръчите от фирми”. Смятам, че така е правилно, ако сме демократи.
– Изключва ли се лустрацията в този случай?
– Не, тя означава само в един определен период от време тези хора да не заемат ръководни постове, но не да бъдат уволнени, низвергнати. Защото сега се оказва, че голяма част от тях са на ръководни постове. Е, как може да стане промяната, след като тези хора са се клели на една чужда държава, а сега да работят за демокрацията?! При условие, че те дори не са си направили труда да се извинят. Тоест, не можем да говорим за помирение, защото го няма покаянието…, цели 25 години! С изключение на един – двама. Например Иво Инджев, който сам декларира, че в един определен период от живота си е бил свързан с ДС. Затова и толкова го атакуват, тъй като, когато човек скъса сам веригите, не може да бъде манипулиран от тази система.
– През лагерите на комунизма са минали и много земеделци. Твърди се, че много от тях са били притискани насила да подпишат, че ще сътрудничат на службите. Как може да бъде изчистено името на тези страдалци?
– Отново стигаме до това, че трябва да се четат конкретните документи. Специално от тези, които бяха обявени в качеството си на депутати във VII ВНС, аз не съм срещал сътрудник, който да е вербуван в лагер. Категорично, ако има такива случаи, това е напълно разбираемо. Винаги трябва да се има предвид, че тези хора са били поставяни в ситуация да оцелеят или не. Тоест, такива хора – политически затворници, лагеристи в началото на 40-те години, не можем да ги съдим. Пак ще кажа, че не съм чел такива досиета, но съм чел на депутати, включително на земеделци и на основатели на Съюза на репресираните. И това са едни от най-трудно преглъщаните от мен документи – за хора, които не само са били съдени и смачкани от системата, но не са се поддали. После обаче, по битови причини, са се самопредложили на ДС. А след това са станали депутати във ВНС, парадирали са, че са репресирани, като в същото време, до края на режима са топели свои колеги. Такъв пример има в Пловдив. След като е лежал в затвора, двамата му братя – горяни, са убити от режима, човекът се самопредлага. ДС му намира работа, завършва университет, получава жителство и т.н. А неговите приятели са му вярвали, защото е бил репресиран.
Друг по-различен случай е земеделецът и писател Петко Огойски. Той не се огъва, въпреки че преминава през „Белене” и лежи в 6 затвора. Когато излиза на свобода едвам си намира работа като бояджия. В един момент ДС започва да го притиска с желание да го вербува. В досието, което е от 4-5 страници, няма документ за съгласие от негова страна. Има един документ за вербовка, в който се казва, че ДС има няколко срещи с него. Той се явява, защото го викат, няма избор, отива. Но, пак повтарям, няма съгласие. И като бояджия какъв агент може да бъде, какво ще им донася? След 10 месеца, в друг документ, се иска да бъде свален от отчет, поради това, че нищо не им предава. Той и заявява, че не е подписал в лагера, в затвора и не може да им сътрудничи.
Заради тези няколко страници президентът Плевнелиев не му връчи медал „За граждански заслуги” през 2014 г. по повод 25 години от началото на демократичните промени у нас, за което бих го укорил. Той е трябвало да изпрати свои сътрудници, да проверят какво има в досието му. А година по-късно държавният глава връчи орден на настоящия патриарх Неофит – човек, който си призна, че е писал доклади за ДС, когато е пътувал в чужбина. Това е двоен аршин.
Когато досието на бай Петко излезе, вече завършвахме филма за него в БНТ. Обадих му се и му казах, че единствено той може да се защити и затова искаме да заснемем неговата гледна точка. Тук е психологическият момент. Ако той действително е бил агент, подходът щеше да бъде – ама аз съм болен, всичко ви казах и т.н. А той ми отвърна веднага: “Без покана, заповядайте, когато желаете”.
Отидохме отново и го помолих да ми разкаже за този момент. Очите му се насълзиха, а думите му бяха: “Това изобщо не беше момент, а една много дълга история…”. И ми разказа как са го привиквали, как са му казали, че синът му ходи на училище и винаги може да мине някакъв камион и да го блъсне… И той се е прибрал вкъщи посред нощ, за да види дали децата му са там живи и е плакал, и им е галил главиците… И не е подписал, въпреки заплахите!
Затова не приемам делението на агенти и доносници. Примерите, които ви дадох са достатъчно показателни. Когато досиетата са отворени не е достатъчно да се знае, че някой е обявен като сътрудник, а да се провери какво се крие в архивите. Що се отнася до т. нар. картончета – това са досиета, които стават „картончета”, когато през 1990 г. Комунистическата партия започва да прочиства архивите от компроматни материали. Сега често чуваме от екрана да казват: “Ние сме работили за националната сигурност”. Винаги, когато съм в студио с подобен опонент ги питам – защо тогава унищожихте документите на националната сигурност през 1990 г.? И те нямат аргумент. Унищожаването започва със заповед на ген. Семерджиев, малко преди започването на Кръглата маса. Въпросът е, защо оставят тези картони. Отговорът е много лесен – БКП и ДС се страхуват да не загубят цялата тази агентурна мрежа и се изкушават да не унищожат всичко. А с това картонче конкретният човек може да бъде шантажиран – политици, банкери, бизнесмени, преподаватели в университетите и др. Затова и комунистите толкова време не искаха да бъдат отворени архивите.
– Има ли шанс истината за това, което е ставало в лагерите на смъртта и за престъпленията на комунистическата система, да влезе в учебниците? Четох, че първият въпрос в парламента към новия министър на образованието Меглена Кунева ще бъде именно на тази тема.
– В днешното ни общество вече е ясно какво трябва да се направи. Говоря за тази част от гражданското общество, от активните политици, които не са престанали да се интересуват от тази тема. Тук бих споменал председателя на Обединени земеделци г-жа Петя Ставрева с много активна позиция по отношение на паметта към жертвите на комунизма, депутатът от ГЕРБ Методи Андреев, колегата му от ДСБ Вили Лилков, евродепутатът Андрей Ковачев и още някои млади депутати. Това е един малък, но много активен кръг. За съжаление, досега нито едно ръководство на Министерство на образованието и науката не е взимало отношение по темата за необходимостта от изучаването на комунистическите престъпления в училище. Сега това ще бъде голям тест за г-жа Кунева, Необходимо е министерството да изпълни това, което всички държави, включително и Румъния, направиха преди години. Да се изпълни решението на българския парламент от 2009 г., според което учебните планове и програми трябва да бъдат променени така, че тази тема да бъде изучавана от младото поколение. И в учебниците да се изучават паралелно трите тоталитарни режима на ХХ век – националсоциализма, фашизма и комунизма. Но има огромна съпротива, защото непросветеното общество е много удобно за манипулация.
Необходимо е младите българи да знаят за саможертвата на горяните, за трите фалита на БКП и за абсолютната икономическа несъстоятелност на този режим. Ако младите не знаят това, социализмът винаги може да бъде лакиран и да им се представи в удобна форма. Това е манипулация.
За съжаление Софийският университет, БАН, които през тези 25 години трябваше да произвеждат критично знание за този период, не го правят, защото голяма част от хората на ръководни постове там са свързани или с комунистическата партия, или с ДС. Изключение правят някои млади историци, които поставят обективно нещата.
Много се радвам, че моите сайтове, с които работя активно през последните години, са алтернативен източник на информация за младите хора. А с новия проект pametbg.com се показват за първи път жертвите, всяка една от тях със самостоятелен портрет, защото те бяха забравени.
– В Обединени земеделци членуват много хора, които се били жертви на системата. Какъв е механизмът за връзка с вас, за да подадат тези хора информация?
– Пътят е, първо, чрез самия сайт – има форма “Изпрати своя разказ или спомен”, “сподели своя разказ”. Както и да се срещна с тях, да чуя тяхната история, да предоставят документи и снимки.
Има възрастни хора, които се чувстват обезверени през тези години. Чрез вас искам да им кажа, че не са забравени, че истината за репресиите и жертвите е моя лична кауза като журналист и гражданин на тази държава. За мен това са хора, отстоявали истината и свободата, жертвали са се и са най-добрия пример за патриотизъм. В смисъла, в който го разбира всяка нация, която иска да е свободна. Те са примерът! Много се радвам, че земеделците поддържат тази памет.

Интервю на Татяна АТАНАСОВА

Leave a Reply

Публикации

Адрес

12 бул. "Витоша", 1000, София
Тел.: (02) 987 08 71
Централа Партия "Обединени земеделци"
Website: http://zemedelci.org
[email protected]
Read previous post:
Петя Ставрева заряза ритуално лозята в масивите край Радилово

14 февруари 2016 г., с. Радилово, община Пещера “Денят на Трифон Зарезан е обичан български празник, преминал през хилядолетната история...

Close